Организатор


ДАРИЯ ГЕОРГИЕВА

Или какво е да си организатор, спонсор и председател на журито
в Национален ученически поетичен конкурс "Сърцепения"




















Дария Георгиева е ученичка, поетеса, носителка на над 100 литературни награди и основател на Националния ученически поетичен конкурс "Сърцепения". Автор е на стихосбирката "Обикната от болката" – книга, белязана от дълбока чувствителност и лична трансформация, която вдъхновява създаването на конкурса. За Дария поезията не е просто форма на изразяване – тя е начин да оцелееш, да се съградиш, да се върнеш към себе си.

Дария е организатор, спонсор и председател на журито в конкурса - тя сама планира, финансира и развива конкурса – от концепцията и визията до комуникацията, партньорствата, журито, подбора на награди и популяризацията. В работата си тя демонстрира не просто отдаденост, а зрялост, професионализъм и безкрайно внимание към всеки детайл. С действията си доказва, че дори на тази възраст едно момиче може да прави изключителни неща и да организира събитие, което не просто функционира, а въздейства.

"Сърцепения" не е просто литературен конкурс – за Дария той е лична мисия, продължение на вътрешния ѝ път и желание да създаде пространство, в което младите хора могат да бъдат видяни такива, каквито са - дълбоки, уязвими и истински. За нея това не е събитие, а преживяване – в което всяка дума се чува, всяко сърце се усеща и всяка болка се превръща в поезия. Дария влага в организацията не само време и усилия, а себе си – чувствителността си, грижата, топлината, въображението, умението да вижда отвъд думите и да създава смисъл. В този конкурс тя не просто обединява младите поети – тя им напомня, че не са сами.

А ето и стихотворението ѝ, което дава името на конкурса:

СЪРЦЕПЕНИЯ

Със всяка своя крачка напред
аз ставам все по-малко чужда
и с охота винаги намирам нужда
да бъда огън, подслонен от лед.
Обещавам си със своите движения
вярна на себе си докрай да остана.
Без да знам от кого съм избрана,
извайвам си от рими сърцепения...
Колко малко всъщност трябва ми –
разрошена коса и стара песен;
и сякаш животът става по-лесен,
а сълзите - благородно измамени.
Погледни ме във очите горещи –
пазят всичко, що ми е било отнето.
Онова дете, от теб останало неприето
бавно превръща се... във Жена...
Мрази ме ако смяташ, че трябва,
сутрин и вечер – когато си сам,
но помни добре, че моят плам
умее теб и себе си да изненадва...
Пред мене оставаш си безсилен,
пред себе си безсилна съм и аз.
Реша ли да се смея във захлас,
само Азът ми за мене е невинен...
Мечтите си започнах да сбъдвам,
по улицата пея, без да ме е срам,
може би - защото вече знам:
духът ми и след края ще пребъде..!
Заключена съм в тяло на момиче,
то не знае още какво е голота,
и аз, душата ѝ, бродя из света,
облечена във думата „обичам“...